Да оцелееш в България!

Dea/ май 31, 2019/ Пътешествия, Разни/ 0 comments

Смятам, че това е най- подходящият слоган за туристическа реклама на страната ни. Всички други митове и легенди – че сме гостоприемни и прочие отиват директно в „кръглата папка“ /разбирай кошчето за боклук/ само щом чужденец попадне в градския ни транспорт и се сблъска челно с прословутото „гостоприемство“ и интелект на тандема кондукторка/шофьор! Ей затова започнах да карам колело…да си го кажем направо! За да пропускам тези диалози, които хич, ама хич не ми влияят добре. Но защо Ви казвам това? Добре, хайде малко предистория…

Вчера имах интересен ден, но мисълта ми е за края му, в който моят френски приятел Патрис ме попита имам ли още малко време. Имах. Обаче в най-големия трафик по това време във Варна не е ок да се пътува с кола, когато имаш само час и половина. И внезапно ме осени гениалната идея да му покажа нещо, което никой гид няма да му покаже в града – мястото, където е открито най-старото обработено злато в света. Веднага тръгнахме натам /към промишлената зона, където е терена/ и малко преди да паркираме пред изоставената недовършена административна сграда, която вече изглежда като бомбардирана, той ме поглежда леко уплашено и пита къде го водя…Усъмни се, че ще му се случи нещо криминално там. И така, промъкнахме се през поносимо количество боклуци и избуяла трева, ръждясала врата и тръгнахме смело по пътеката между леки градински насаждения – зелени салатки и лук, узрели ягоди и отрупани дървета с бели и червени череши, направо се почувствахме почти като в Райската градина. Видимо енергията се смени и Патрис даже възкликна: „О, колко хубаво! Градина!“В този момент от барака с найлони изскочи възрастен човек, огледа ни преценяващо и попита къде отиваме така. Докато отговорим адекватно /защото съм сигурна, че няма охрана/, той ни подава две сопи /като за овчари/ и дружелюбно ни пояснява, че ще ни трябват, защото има змии…Тук Патрис отново се разтревожи, но аз разведрих атмосферата с фактологическото пояснение, че те принципно са глухи и не са агресивни /само ако ги настъпиш, без да ги видиш…/ и тръгвам смело напред. Даже му предложих ягодки попътно, но той каза, че не е крадец и ме следваше кротко. Пътеката ставаше все по-трудна, а аз му подсказах, че е добре и да пляска от време навреме, защото макар и глухи, змиите чуват вибрации и се отдръпват от пътя. Той даде всичко от себе си да е пътуващ оркестър, помагаха му комарите и някакви хвърчащи по-едрички насекоми, които бръмчаха звучно /заради идентичния звук той им викаше „дрон“/. Промъквахме се през все по-изтъняващата пътека и откривахме скритите „богатства“ на това място – out door мебели ретро колекция и дори кошер! Тук вече не бях сигурна, че е безопасно да преминем, но той ме успокои, че ако не ги закачам, няма страшно. Абе никакво намерение нямах да го правя и вероятно затова се разминахме безаварийно. обаче стъпих нещо накриво и …не бях сигурна дали мога да стъпвам пак. Той предложи да поседна, за да отмине и да го разтрием, но след кратък оглед на мястото се отказахме – пчели, едри мравки, боклуци…само остава и аз да се наредя там! Продължихме още малко и пред нас блесна подредена градина с тиквички, домати и какво ли още не, но вниманието ни привлече по-съвременна и чиста пейка, на която Патрис ме покани за почивка. Пробвахме и от белите череши пред нас – божествени бяха! И за да ме разсее, той се шегува: “ Ето сега, не се ли чувстваш тук като царица? Огледай се, тези хора работят за нас! Колко му плащаме на онзи човек?“ Нищо, казвам. Тези хора тук така си отглеждат реколтата – за хоби, земята не е тяхна. Само я обработват временно. Аааа, кима разбиращо той – и какво яде той? Репички? Но, той изглежда добре!

Обаче комарите веднага ме нападнаха и аз предложих да тръгваме. Докато се ориентираме към връщане по пътеката, през нея профучаха голямо черно куче и няколко по-малки… Не очаквах толкова предизвикателства през историята! Решихме да не се връщаме по пътеката, а малко по-встрани – през насажденията да минаваме, като избягваме капаните от трапове-кладенци със жаби, от които очевидно хората поливат всичко това, а и да сме далеч от видимостта на голямото куче. Успяхме! След като се измъкнахме от трънаците решавам, че ще му предложа красива гледка за оправяне на настроението и така и така сме близо и имаме още малко минутки, да отскочим до Варненското езеро, за да види какво е романтика. Обаче и там препятствие: железопътни релси със свалени бариери. Профуча влак. Една кола пред нас. Чакаме, ама нищо. Нито бариерите се вдигат, нито ние се придвижваме. Явно са ги забравили да ги вдигнат, казвам аз и питам човека от предната кола какво чакаме и дали можем да минем пеша. Той вдига усмихнато рамене и ние прецапахме релсите – аз напред, той зад мен. Точно когато минавах втората, виждам, че на третата се задава влак… Бързо! – издавам команда на фалцет за спешна евакуация и с туптящи сърца отскачаме в безопасната зона. Абе такива ми ти работи, сървайвърски. Патрис наистина успя да се почувства оцеляващ вид и дори днес ми изпрати благодарствен смс, в който се казва, че след като сме оцеляли сред змии, комари, мравки, кучета и влак, значи нищо повече не може да ни уплаши! Харесва ми как разсъждава, позитивно някак. Схвана основното правило в България! Разказвам това днес на друг познат, който срещнах случайно вечерта на филм за лудостта в изкуството /от който става ясно, че модерното изкуство накратко казано тръгва от лудниците или по-точно от рисунките на пациентите там, звучи много логично!/. Петър работи в Археологическия музей /където са изложени откритите съкровища от въпросния обект/ и ме пита защо не го заведа директно там – за ги види човека и разбере значимостта на откритието, тъкмо ще му оправя впечатлението. И прави аналогия с тракийската могила в Караново, където дебатите на археолозите били дали въобще да ги оставят находките на мястото, където са открити или да бъдат експонирани в музей. защото реално посетителите минават през стряскаща циганска махала, която скоро ще се настани и в самите могили! И какво ще запомнят реално тези хора? Онова, което са видели и не мърда или другото, през което са минали? И как ще се чувстват след такова приключение? Оцеляващи, нали?!

Ще взема да му покажа и музея, че да си вдигнем малко рейтинга…

Share this Post

About Dea

Живея на морето и мисля като Хемингуей. Карам колело, вместо кола и обичам природата - да й се наслаждавам. Перфектна е без нашата намеса! А където се налага, нека бъде за подобрението й - така смятам. Обичам да пътувам, защото тогава се "разширявам". Сетивата ми се обострят, а срещите ми с хора и ситуации никак не са случайни... Обичам и да чета, и да преживявам. Понякога пътувам и така! Чрез другите и техните истории. Защото всички сме свързани по един или друг начин, а чуждите емоции нерядко са и наши. Да се наслаждаваме заедно на пътуването си през живота - пъстър е!

Leave a Comment