Какво искат майките?
Напоследък се питам точно това, защото говорихме с приятелки относно възможности за общ бизнес и моето предложение беше насочеността да е към тях. Всички гледат към децата и обгрижват тях – с внимание, натоварват ги с амбиции и чужди желания и ги водят на какви ли не странични занимания, независимо дали самите те искат да го правят. Лично аз бях принудена да тропам народни танци цели четири години, без да съм искала това! Просто защото майка ми обожаваше народната музика и танци и е играла в танцов състав, докато се запознала много романтично с баща ми. Тук хороводната част рязко спира, защото други житейски ситуации са диктували ежедневието после. Но си спомням, че бях с четири години по-малка от най-малките в града, а с баща ми обиколихме всички места, където имаше подобна възможност. Естествено, без да ми обясняват много-много защо ме влачат насам-натам. То в един момент сама се досетих. Когато ми казаха дали този път ще се включа, не само да гледам отстрани. Тогава се уплаших. Но после започнах и аз с поетапното навлизане в дебрите на сложния танц – със загрявка от класически екзерсис и т.н . После стана по-интересно – когато правихме танци със сюжет – по класически детски народни приказки и си спомням, че дори бях солист в „Житената питка“ по Ангел Каралийчев, като бях….питката. Но, вероятно за да се „изравня“ с моите връстници една и съща ситуация се повтаряше всяка година. Когато имаше финален концерт и един вид преминаване към следващия клас наесен, мен ме оставяха да повтарям, защото „нали си малка, има време“. На четвъртата година проявих характер и ревах цяла вечер, за да съм по-убедителна, че не искам повече да ходя там, където само повтарям. Все пак съм „близнаци“! То вярно, че имаше някакви поводи- като ангина и разни травми като паднал нокът на ръката, защото бях „много“ послушна, но наистина стана досадно. Най-накрая майка ми ме чу и спря моята агония. След което съставът на Мария и Белчо Станеви от Македонския дом, където ходих обиколиха света, а аз си останах с гордостта вкъщи, ама с чувството на победителка. Дори в Япония ходиха, ама карай. Кой да мисли чак толкова напред?!
Тази случка ми изплува преди няколко години и тогава си направих експеримент. Платих си два часа по народни танци само и само да проверя за себе си още ли мразя да подскачам в неравноделен такт. Отидох в едно от централните студиа, където се предлагат какви ли не йога практики и танци – там имаше и народни танци. И играх – все още си спомнях основните неща, явно заученото макар и преди векове не се забравя така лесно. Но стъпките бяха сякаш новоизмислени и хорА, за които не бях и чувала. Както и да е, Важното е, че разбрах че нямам негативни чувства и танците не са виновни за нищо. Те са голямо богатство. И че ситуацията е излекувана и простена. А гордостта…ами тя се заплаща най-скъпо от всички пороци. Но това го разбираме като помъдреем малко. И изтропаме много хорА.
Но да се върнем на майките и онова, което искат те. Знаят ли въобще какво е то, питат ли се или все гледат към децата. Искат ли да научат нещо, да се обогатят или да релаксират по някакъв начин без деца, за да са им по-полезни после, коагто са спокойни и търпеливи, вместо кълбо от нерви. „Можеш да ги изкушиш само с едно легло“ – ми каза вчера една от приятелките ми. Много тъжно. Защото друго имах предвид.
Рисунката на гейшата е авторска, снимката е на Георги Георгиев, направена на Карандила