Да „прескочим“ назад във времето

Dea/ декември 1, 2019/ Пътешествия/ 0 comments

За щастие, у нас /в България/ все още съществуват автентични места, които са съхранили онзи възрожденски дух и архитектура, съхранили цялото очарование на българското село. Има едно такова място в Балкана, сгушено между Ловеч и Троян, където силният български корен все още стои стабилно –  Старо Стефаново.  То е архитектурен резерват, в който са заснети 9 български филма, най-известният от които е „Хайка за вълци“. Аз лично за трети път се озовавам там и бих се връщала пак, и пак, защото наистина атмосферата му е невероятна. Почти не останаха вече такива места. Понякога се питам колко сюжетни времеви линии могат да се преплетат на едно място и винаги ли можем да ги видим/усетим, но за това – после. Ще се опитам да ви въведа хронологично в историята…След няколко разтърсващи емоционални събития в личен план имах нужда да се отдалеча от Варна, затова и моля да извините дългото ми отсъствие тук. Случайността ме отведе бързо до това място, където като пристигнах валеше кротко. Есента беше проникнала навсякъде, просмукваше де що срещне по пътя си и тъгата се стичаше буквално от всичко – като капка дъжд по ствола на дърво. В такова време никой не се мотае безцелно по дворовете, затова се и изненадах, щом видях възрастна жена да преминава набързо, за да прибере прането си. Попитах може ли да снимам – къщата й и нея и тя усмихнато потвърди. От цялата й осанка се излъчваше онази сила на българката, която е възпята в много народни песни и предания. Сила, която е и дар, и проклятие – мисля си аз, забелязвайки двата некролога на пътната порта. С тази сила е посрещала всички житейски събития до сега, с нея ги е изпратила тези хора от живота и сега е сама в голямата къща. „В най-лошото време идвате“ – ми казва жената, имайки предвид, че в други сезони е далеч по-прекрасно да се шляеш по калдъръмените улички или по широките поляни и горски пътеки. Обаче на мен времето не ми пречи – никак даже, дори е в унисон с вътрешното ми настроение и някак ме успокоява.

На третия ден, когато напълно се успокоих, дъждът се трансформира в сняг и всичко смени облика си и „светна“ в зимна премяна. А аз си припомнях колко е остър свежият планински въздух, как мога да дишам не само повърхностно, както неусетно правя в задимените големи градове, колко е прерязваща тишината, как е странно да чуеш кукуригане на петел и въобще естественото зареждане от простота на природните звуци и гледки. 

Направи ми впечатление, че къщите не се заключват. Въпреки че има диви животни и те със сигурност през нощта се движат свободно и из селото, както „намекна“ кучешкият лай преди зазоряване. Всъщност, май всеки стопанин в селото има поне едно голямо куче-пазач. 150-200 годишните къщи-паметници на културата са радост за очите, дори с пораженията от времето.  Набързо ме въвеждат в местните истории – че повечето наследници днес са пръснати по света, а някои къщи, ипотекирани за бизнес със заеми, вече са собственост на банка, която иска нереални суми. И домове, приютявали цялото семейство някога, днес тъгуват по онези времена, когато домът е бил свещен и общ, „Почеркът“ на майсторите-дюлгери личи и като че ли преобладават два вида строежи. Влизам в някои от тях, понеже са със свободен достъп – на моя отговорност. „Най-много да реша всичките си проблеми от раз“,мисля си наум и влизам неканена, за да усетя онова, което е било спойката на фамилията. Какво е това, което ги е държало хората един към друг, което загубихме? Можем ли да го върнем или вече се отдалечихме твърде много – такива неща си мисля, докато ме вали и вече влагата е плъзнала и дрехите ми с намерение да проникне бързо навсякъде.  Някои прозорци са с мили каренца, опънати като пердета. Други са загубили и това. заможните нови собственици поддържат възрожденския дух с немска валута, други очакват новото Възраждане да настъпи и за тях. Хора, къщи и съдби. Как да не направиш филми тук?! Ами те, сюжетите са на всяка крачка! Църквата напр. има оръжие в двора си! Чудех се защо, но отнякъде се появи местен човек и веднага ми го разясни, Гледам сградата на училището с две табели и две имена и пак изпадам в недоумение, но обяснение пристига моментално – едната, на която пише „Васил Левски“ не е вярна – останала от снимките на последния филм…Продължавам към централния площад и изведнъж забелязвам още нещо, което предните пъти ми е убягнало – че тук е бил един главните инициатори на Велчовата завера. И тогава разбрах защо съм точно тук сега и защо ме привлича пак да се върна тук. 

http://deasjourney.com/?p=2623&preview=true&_thumbnail_id=1687

Вечерта се събрахме с приятели в една от тези приказни стари къщи и докато камината бумти и дървата пропукват, за да ни сгреят, ние сме се събрали на трапезата. Специален гост е и местният мъдрец – бай Мильо. Някога се е занимавал с йога, медитирал е, обикалял е селцата, за да агитира безверните да се обърнат към Христовото съзнание, молел се е за болните. Днес е пастир. И чете само Новият завет. „Светът е направен несправедлив“ – започва той и навлизаме в дълбоки философски размисли. После ми обяснява защо повечето духовно осъзнати хора предпочитат скуката пред силните страсти. „Представи си едно махало – ми казва бай Мильо, когато си в отрицанието и голямата тъга, то значи скоро ще получиш много радост, защото със същата сила махалото отива в другата позитивна крайност. Но и тогава не бързай да се радваш много, защото докато не се укроти махалото, то ще е от едната крайност в другата. По средата е нулата. Или Големият взрив, както казват физиците за мигът на сътворението. Наляво е „-„, надясно – „+“ и това може да бъде разтягано до безкрайност, но двете страни трябва да са равни, така че разстоянието между тях да е пак нула. Няма крайна цел на живота/животите. Има само пътуване, то е вълнуващото и важното, а не докъде ще стигнеш. И внезапно вмята: Видях в теб един диамант, още като влезе. Имаш и една твърдост, която рядко се среща. Абе, не си за подценяване… Имаш много морален ум. Какво значи това, Господи?! Не го разбрах…А, ясно – казва самодисциплинираш се много, повече отколкото се иска от тебе. Радвай се повече, смей се, забавлявай се! Имаш много сила и дарби, но не си много обута за там, за където си тръгнала. Моли се. Така си говорим с бай Мильо и не разбрахме кога са минали два часа. А аз се чувствам замаяна от всичко, което се завихри около мен в последните дни и как една случайност ме доведе внезапно тук. А има ли изобщо случайности? Или всичко е един съвършен план, в който ние не сме посветени, но стъпка по стъпка – ако вървим в правилната посока ни се разкрива постепенно. Докато видим цялостната картина, в която няма добри и лоши, а само роли. Но това става ясно чак, когато слезеш от сцената на живота.

Share this Post

About Dea

Живея на морето и мисля като Хемингуей. Карам колело, вместо кола и обичам природата - да й се наслаждавам. Перфектна е без нашата намеса! А където се налага, нека бъде за подобрението й - така смятам. Обичам да пътувам, защото тогава се "разширявам". Сетивата ми се обострят, а срещите ми с хора и ситуации никак не са случайни... Обичам и да чета, и да преживявам. Понякога пътувам и така! Чрез другите и техните истории. Защото всички сме свързани по един или друг начин, а чуждите емоции нерядко са и наши. Да се наслаждаваме заедно на пътуването си през живота - пъстър е!

Leave a Comment

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

You may use these HTML tags and attributes: <a href="" title=""> <abbr title=""> <acronym title=""> <b> <blockquote cite=""> <cite> <code> <del datetime=""> <em> <i> <q cite=""> <s> <strike> <strong>
*
*