Меандрите на р. Вит

Dea/ февруари 28, 2020/ Пътешествия/ 0 comments

Отдавна си мислех за този район и не веднъж го планирах до детайли. Но както казват: „Животът е това, което ти се случва, докато ти си правиш планове“… Не се случи няколко години. Причините са, че когато си зависим и от други хора може да ти се провалят плановете – от една страна, а от друга – че когато си на заплата някъде и с броени дни отпуска, те междувременно бързо отминават. Със скоростта на електромер направо се навъртат. Та, наскоро по щастливо стечение на обстоятелствата тази ми лелеяна мечта се сбъдна. Поводът беше спонтанен – бях в град Плевен, за да представя книгата си и си подарих няколко дни след това в безвремието на НЕбързането и опознаването на места в близост, за които все нямаше време…На представянето дойде моят приятел и водач от лятното ми пътешествие до Западните Балкани – Валери Гайдаров, който предложи да направим с по-голяма група тази разходка и аз ахнах в почуда как Вселената понякога изпълнява желания. Събрахме се 20-тина души и тръгнахме по черните друми на около 50 км от големият град. Задминахме няколко селца, най-накрая видях и това с най-странното вероятно име – с. Ъглен. Всъщност, да си призная, очаквах да е по-магично. но няма проблем! Знаех го от предишните планове, географската карта, когато избирах къде да ни е „базата“ и от постове в социалните мрежи и снимки, които съм гледала за района. Имах номинирано мое участие през лятото, където знаех, че на поляната след селото правят нещо като фестивал на открито, както в последните години на няколко прекрасни планински места опъват палатки и струни за песни край огньовете, въжета за хамаци и айляци и сред цялата тази пъстрота от хора и емоции човек накрая си казва, че в крайна сметка нищо повече не иска от живота, освен дни и нощи като тези. Та и поляната изглеждаше разочароваща. Не беше само от сезона обаче. Вятърът развяше найлонови торбички във въздуха и по тревата като боклук, а селото и без това лишено от цвят изглеждаше още по-бедно. Оставихме колите и продължихме по черния път пеша, като веднага срещнахме три каруци със смугли юнаци пълни с дърва. И скоро видяхме страшните последствия от това свободно разнасяне на дървен материал – цели обезлесени терени от варварски изсечени гори, дори не от ниско, а без навеждане – на височината, на която изправен човек да го отреже. И тези пънчета стояха така още по-видно, за да напомнят за безнаказаните „българи“, които все по-нагло грабят каквото могат безплатно от нас. И ние мълчим и търпим. А те стават все по-алчни. Също като другите – на жълтите павета в София, но в по-ограничени размери. До тях, както те го разбират. После ще разширят периметъра, щом видят, че всичко е безнаказано и недоказуемо. Защото апетитът винаги идва с яденето, както гласи стара българска поговорка. Вероятно не са случайни тези  ми черногледи мисли, защото вървим освен към красотите по каньона на реката и към пещерите. А една от тях- първата, в която ще влезем е наречена „Пещерата на живите изгорени“…Досещате ли се защо? Ще ви кажа. Проблемът с мълчанието, споделянето с неподходящи хора, предателствата и доверието не са от вчера. През турско робство хората били предупредени за нападение и те вкупом се скрили в една от пещерите в близост, които познавали добре. Но…някой ги издал. И дотам. Останалото, както се казва е история. Днес голям метален кръст над пещерата указва къде се  е случило това.  Имам снимки от входа, но не и от вътре, понеже ме заболя главата и бързо излязох от това място, което явно още пази негативния отпечатък от трагедията. Другите ми разказаха, че вътре имало плочи с изписани имена на всички загинали.

Скалният мост с.Ъглен

Share this Post

About Dea

Живея на морето и мисля като Хемингуей. Карам колело, вместо кола и обичам природата - да й се наслаждавам. Перфектна е без нашата намеса! А където се налага, нека бъде за подобрението й - така смятам. Обичам да пътувам, защото тогава се "разширявам". Сетивата ми се обострят, а срещите ми с хора и ситуации никак не са случайни... Обичам и да чета, и да преживявам. Понякога пътувам и така! Чрез другите и техните истории. Защото всички сме свързани по един или друг начин, а чуждите емоции нерядко са и наши. Да се наслаждаваме заедно на пътуването си през живота - пъстър е!

Leave a Comment