Непознатите западни Балкани

Dea/ юли 22, 2019/ Пътешествия/ 0 comments

Западните Балкани, или в частност – Сърбия, Черна гора и Албания това лято дадоха старт на моето мини Балканско Камино. Излишно е да казвам, че отдавна имах идея да ги посетя. Просто нямах толкова време, колкото сега успях да им отделя сега – 17 дни. Време, достатъчно за повече впечатления и обобщения. Както и за бъдещи идеи.

Доста предрасъдъци има спрямо Албания, а тя се променя – все по-осезаемо и скоро може те да разказват вицове за нас, вместо обратното. И без това отворените възможности вече дават поле за сравнение и коментари, от рода на : „ Българите много пият”… Ами всеки си има особености, така е. Те едни, ние – други. Важното е мир на Балканите да има. Засега разединените бивши Югославски поданици направиха свои територии и държави, които днес с интерес наблюдаваме как се развиват. А те със сигурност се развиват! Приятно впечатление правят новите и поддържани къщи, няма ги рушащите и изчезващи села като в България. Другата разлика са може би циганите. Ужасяващите размери при нас ги няма никъде другаде. И това вероятно отново се дължи на прословутата ни толерантност. От нея все си патим. Историята ни го показва ясно, но разбираме ли го дотолкова, че да не повтаряме грешките се?! 

С тези и други размисли се върнах от 17-дневното ми пътешествие из Западните Балкани това лято, което нарекох моето мини Балканско Камино.

Докато го реших и задействах нещата. Всичко по организацията протече бързо и лесно, което по принцип е знак, че си/съм на прав път. За мен всяко пътуване е откровение, което ми разкрива част от мен, част от истините за света и хората, въобще – всичко, което е било неясно по някакъв начин, вече повдига булото си. Затова когато ме питат, съветвам да се пътува – като лечение, като вид образование, като урок по доброта и разширяване на мирогледа. Ако пък някой съвсем не обича дискомфорта на преместванията, ще кажа че е важното да напусне временно зоната си на комфорт и да наблюдава какво се случва оттам нататък – дразни ли те нещо, възторгва ли те и кое е това, което натиска тези бутони в теб.

И така, моето пътешествие премина почти транзитно- 3 дни из Сърбия, и по седмица в Черна гора и Албания, като това беше пътешествие предимно във високите части на планините и със съвсем малки отклонение до паметници на Юнеско, един дворец, църкви, манастири и въобще свети места, които да ме замаят съвсем от впечатления. И точно този миш-маш в момента се опитвам да подредя по файлове в главата си, да обобщя и направя някакви генерални изводи. Като цяло всичко ми хареса. Срещите с хората навсякъде бяха позитивни, обменяхме уж общи приказки, между които си казвахме много важни неща. И докато се опознаваме взаимно, откривахме общи неща – като корена ни, напр, за който трябва да се държим, за да има стабилност на Балканите.

Нашата малка група, в която имаше и трима французи /от Париж и  от Прованса/ мина през Сърбия /зимния им курорт Копаоник/, за да стигне до Черна гора. Той е нещо като българското Пампорово, но на малко по-висока точка в планината – повечето хотели и вили са на 1700 м. н.в., старата хижа е на 1800 м., а едноименния връх е на 2000 м. за съжаление на него вече не позволяват изкачване, защото границата с Косово минава много близо. Но за хижата мога да ви кажа само суперлативи. Била е от онези дървени стабилни постройки, които издържат на всички зимни прищевки на времето. Днес е реновирана, има всички съвременни удобства в нея, включително бани в стаите и асансьор, макар да е само на 3-4 етажа! Е, признавам си, че хижа с асансьор не бях виждала. И към нощувката  предлагат вечеря и нощувка – на шведска маса. Въпреки че е лято, хората отново предпочитат за отдих и рестарт това място, защото острият въздух в комбинация с планината и адвенчър парка го правят приятно а престой място, далеч от градския шум и жега.

Оттам продължихме към Подгорица – столицата на Черна гора и единственото равно място в околностите. Вероятно и затова е избрано и мястото на малкото международно летище, което е събирателна точка за всички европейци да стигнат до Западните Балкани. Тук историята почти и заличена от бомбардировките през войните, но все пак в центъра има малка част от стар мост, част от средновековна крепост и манастир. Мястото, където две реки се смесват е интересно и точно там е възможно да  усетите онова моментно объркване в кой момент от живота на това място се намирате…От Подгорица се отправихме към каньоните на Морача и на Тара – два невероятно красиви меандра с изумрудени води. И ако за пътниците това е почти медитативно преживяване /освен ако не ви става лошо при толкова завои/, то за шофьорите това е нелеко изпитание и предупрежденията във вид на паметници с цветя ни се набиваха на очи постоянно…В крайна сметка това е живота и за някои то е хазартно преживяване. Ние имахме късмета да се разминем само с една глоба през планината Дурмитор. А тя ни разгръщаше постепенно козовете си – Мостът на Тара, където туристи от цял свят наблюдават всеки според степента на издръжливост на психиката си – едни кротко наблюдават само с чаша кафе или чай заобикалящата ги красота, други – с повече адреналин – на рафтинг в реката, пеша от моста към долината с деневилация от 1000 м. или по някои от трите въжени тролея отново над живописното ждрело.

Оттук се отправихме към най-големия ски курорт в Черна гора – Жабляк, който ползвахме за тридневна база към потайностите на Национален парк Дурмитор – Черното езеро, Савин кук /2313 м./, Шлеме /2445м./ и Боботов кук /2523м./. Това са разнообразни планински предизвикателства, които определено трудно могат да бъдат забравени. Като сравнение с познатите български планини можем да направим с Пирин. Имайте предвид, че всяка разходка не е просто наслада и не го казвам, за да ви отчайвам, а за да ви мотивирам да предприемете подобно предизвикателство към себе си. Трудностите не са свързани само с изкачването на върховете, но и с отношенията между хората в групата, които се развиват много по-бързо, отколкото в градовете. Това ми харесва в планинските приключения, че в екстремните ситуации можеш да видиш много повече, в по-кратко време и по-ярко, ако щете от характера на хората, за което в нормална обстановка на работа или в отношения ще са нужни години. Понякога високопланинските преходи са гарнирани и с внезапни осъзнавания или внушени като мисли, решения на дълго търсени отговори и др. Всичко това кара планинарите да са пристрастени към изживяванията в планината, а лично за мен мога да кажа, че ми харесва и как тя отсява хората. Защото трудностите спират някои още в началото и съответно хората на 2 200 – 2 500 м. н.в., имат съвсем друг отношения помежду си, друга нагласа към живота, друг поглед над дребните прозаични неща. Надявам се, че дори и когато се уморя да го правя, ще имам какво да си спомням с усмивка! Защото най-ценните моменти са онези, наситени плътно с нашите слабост и сила. И всичко след тях.

Това далеч не е всичко. Очаквайте продължение…

Share this Post

About Dea

Живея на морето и мисля като Хемингуей. Карам колело, вместо кола и обичам природата - да й се наслаждавам. Перфектна е без нашата намеса! А където се налага, нека бъде за подобрението й - така смятам. Обичам да пътувам, защото тогава се "разширявам". Сетивата ми се обострят, а срещите ми с хора и ситуации никак не са случайни... Обичам и да чета, и да преживявам. Понякога пътувам и така! Чрез другите и техните истории. Защото всички сме свързани по един или друг начин, а чуждите емоции нерядко са и наши. Да се наслаждаваме заедно на пътуването си през живота - пъстър е!

Leave a Comment