За срещите и хората

Dea/ април 6, 2020/ Разни/ 0 comments

Поводът да пиша днес по тази тема е необичайната ми среща с един германец в нашите Родопи. Наистина е мистична тази планина и как организира само срещите на хората! Беше късно, след цял ден обикаляне из предварително набелязани още от Варна обекти, някак набързо денят премина и стана седем вечерта. Това, разбира се въобще не ме притесни /че няма къде да спим, нямаме резервация, но пък да не сме в Рим, в края на краищата?!/ И в синхрон с безвремието на планината и темпото на хората тук, и предвид факта, че не са национални празници спокойно се отправихме към единственото възможно място за нощувка в с. Маджарово на река Арда, съвсем близо до онзи завой, който всички се надпреварват да снимат. Да, с аметистите наоколо!

Но, както се казва, животът е това, което ни се случва, докато ние си правим планове. Вече си представях, как след десет мин. си вземам душ в стаята и после слизам в механата, да похапнем местна храна под ромолящата река, докато постепенно пада мрак над свещената планина. И отговорът, че преди минути са взели последната свободна стая направо ни попари. Нямах представа къде ще нощуваме, а трябваше бързо да го измислим, за да не спим в колата. Жената любезно ни предложи да звънне в съседното, на ок. 6 км село, където е възможно Бети да ни приеме в „Дивата ферма”. Там се оказваме с повече късмет и макар в по-далечна къща, Бети ще ни приеме, нагости и настани. Намираме мястото по напътствията и се озоваваме по тъмна вече доба пред красива нова къща в стар стил, насред тишината на безвремието. Но отваряйки вратата на механата, усещането коренно се промени – писък на гайда в изпълнение на живо, две големи дървени маси, отрупани с всякакви вкусотии от българската национална кухня и упойващото смесено ухание от миризми и звуци, напомняше все едно сме в дома на някой, който чака скъпи гости и ние сме част от групата. А тя е разнородна, показа бърз поглед по масите, където видяхме настанени хора от няколко европейски страни, дошли специално, за да усетят близкия контакт с дивата природа и по-специално искат да видят върнал ли се е у нас египетския лешояд. За целта вече им приготвяха сухият пакет за закуска, защото плановете им включваха да станат в четири призори, в пет да са на определена точка сред скалните ниши, в очакване в пет и половина двойка лешояди да кацнат там. Вълнението им беше очевидно – дали точно така ще се случи, както е по план и без да усетят египетските лешояди човешкото им присъствие и намерението само да ги видят/снимат. Вълнуваха се хората от тази предстояща емоция. Но сега ги тресеше друга – тази на прословутото българско гостоприемство и макар да беше по-логично скоро да се отправят по стаите си за нощна почивка, те предпочитаха да трупат още спомени, които да могат да ги топлят в рутината на техния делник. Един от гостите прояви по-близък интерес към нас и къде на ограничен български, къде на английски завърза разговор. Казваше се Волфганг /после помежду си с усмивка и за краткост му викахме Моцарт/, беше от Германия, водеше тези интересни хора със себе си и ги беше увлякъл по идеята да направят това предизвикателно пътешествие. Със семейството си трайно вече живеел в България, разбрахме още между няколко наздравици и надвиквайки се с гайдата. Абе наистина малко като сватбари бяхме на опознавателно парти преди същинското празнуване. Интересът, възторгът и критичността му към всичко у нас, вкл. и реда се смесиха в няколко ключови въпроса: защо при толкова красиви места в природата и тайни едва ли не обекти липсват табели и маркировка към тях, за да може всеки да отиде в удобно за него време и компания до тях? Всичко за пари ли се прави и как така хора с толкова достойнства и история позволяват днес на един пожарникар да ги управлява и представлява?! Резонен, но и досаден за мен вече въпрос, защото и той донякъде ме доведе тук, далеч от цялата суета и цирк, който се разиграва в държавата. Най-малко за него исках да мисля сега, но да – той е прав, не бива да го забравяме и за миг, защото вече сме се примирили с настоящето. Вместо това му отговорих и аз на свой ред с въпрос-констатация като му казах: „А аз няма да те питам къде е по-добре в момента за теб – в България или в Германия, защото щом живееш у нас, вече си отговорил на този въпрос.”

А Добърско е интересно място, вчера ви писах за него. Между другото, това лято като бях в Западните Балкани се сетих за него, когато бяхме в манастира Морача в Черна гора и май единствена аз в един ъгъл забелязах стенопис, който изобразява Исус в ракета. Също като в църквата в с. Добърско. И периодът съвпада – 10-12 в. на изписване. Как така една и съща, революционна за времето си идея е подадена към двама стенописци в различни страни и изобразена по един и същ начин. Видели ли са го или какво?

Въпроси, въпроси… Провокирани от случайните срещи. И те са това, което дава цвят на всяко наше пътуване. Това са хора, които най-често не виждаме повече в живота си, защото те са ни изпратени, за да ни кажат нещо важно в този момент.  Това, което описах, се случи преди няколко години. Тогава бях с моя приятел на 9 дневно пътешествие из България по тракийски светилища. Имахме набелязани идеи, но нищо докрай планирано. Спирахме за обяд или следобед в населено място с WiFi, което е приятно и планирахме по интуиция да продължим или останем. И къде точно. Препоръчвам ви да опитате, защото ни се получи много добре. Или да се доверите на моята интуиция и да го направим заедно. Обадете ми се или пишете!

Share this Post

About Dea

Живея на морето и мисля като Хемингуей. Карам колело, вместо кола и обичам природата - да й се наслаждавам. Перфектна е без нашата намеса! А където се налага, нека бъде за подобрението й - така смятам. Обичам да пътувам, защото тогава се "разширявам". Сетивата ми се обострят, а срещите ми с хора и ситуации никак не са случайни... Обичам и да чета, и да преживявам. Понякога пътувам и така! Чрез другите и техните истории. Защото всички сме свързани по един или друг начин, а чуждите емоции нерядко са и наши. Да се наслаждаваме заедно на пътуването си през живота - пъстър е!

Leave a Comment