Последна грижа

Dea/ септември 2, 2019/ Пътешествия/ 0 comments

Имах едно особено пътуване, което преобърна много от представите ми за живота. То се случи през лятото на 2003-та година, но има предистория от няколко месеца по-рано. Тогава телефоните не бяха толкова умни и популярни, а начините за свързване по-обществени. Имаше серии с фонокарти и една от тях /която била „Манастири”, ама това го научих после/ прикова вниманието ми. Дотолкова, че сякаш имах дежа вю. Припомних си един сън от преди два месеца, където бях на това място и даже водя група хора. Но нямах представа къде е…На гърба на картата пишеше: „7-те трона” и толкова! Но къде е – в България ли или в Гърция не беше ясно. Потърсих инфо и то звучеше все по-приказно: „Манастирът „Седемте престола” се намира в Елисейската гора, в близост до р. Елисейна…”

Манастирът Седемте престола отвътре

Самата църква. Погледнато отгоре, от съседния хълм се вижда, че покривът е построен в кръстовидна форма

Вече нямах търпение да бъда там, но пак не ставаше ясно накъде да поема. Накрая разбрах – в Искърския пролом. И без резервация, защото клетката на Мтел по това време преживя срив и реално мобилна връзка нямаше, та набързо спретнах екип от още двама верни приятели и тръгнахме, защото аз и търпение вече нямах. Слязохме от пътническия влак, който местните ползват като градски транспорт и нашето  пътешествие със серия от предизвикателства започна. Намерихме манастира – на един завой за с. Осеновлак. Посрещна ни попадийката и колкото да се стараехме да я гледаме в очите, които мятаха въглени, я гледахме..във веждите. Тогава не беше дошла още модата с татуирането им и наистина изтръгнатите й вежди и дорисувани с тъмни дебели черти като магнит грабваха вниманието ни. Бързо ни стана ясно, че сме попаднали на място забравено от Бога. Пред манастира имаше затворено заведение, в което ако има настроение, попадийката готви. Но само за нас нямаше да го направи, камо ли пък по няколко пъти на ден…С почуда открихме и че магазини липсват. Научихме и че основните потребители са младите хора, доколкото ги има и те купуват предимно хляб. Старите и него си правят, за да не купуват излишни неща. Работа няма, хора няма – освен възрастни и някой друг безработен, които следят за пожари в планината. Сякаш времето беше спряло в 19-ти век. Шумовете бяха от реката, вятъра и хлопките на стадата. Това и в далечината да го чувахме ни радваше неимоверно, защото знаехме, че ще има един човек, който да ни упъти. Всичко беше като в декор на стар български филм, само че ние бяхме в главните роли и сценарий нямаше кой да ни подаде…В манастира се запознахме с единствените други гости – двойка от София, с които веднага се сприятелихме и дори по тяхна идея направихме продължение на маршрута в региона до х. Тръстеная.

Манастирът наистина се оказа специален – в него имаше 7 одаи и 7 иконостаса, там са служили 7 свещеника, под един купол и са могли едновременно да изповядват вярващите. В средата имаше красив полилей от дърворезба, а дворът и обстановката наистина ни дадоха отмората и уединението, за което бяхме дошли. Тук Иван Вазов дори е имал стая, тя и до днес се води само негова, там е написал „Клепалото бие”, а вероятно и много други неща, в двора на църквата е положен и поетът с прозвище Змей Горянин. Не знам защо хората имат нужда да ходят чак до Бали, за да намерят себе си. На места като това действително можеш да получиш големи прозрения – за себе си, за живота, за това ти къде си и там ли искаш да си и ред други неща. Аз разбрах, че съм голяма глезла. Затова, че имам толкова много на фона на всички, които срещах тук, а не го ценя и страдам по онова, което нямам. Минавахме баири след баири – часове наред, слънцето печеше неистово, а гледките бяха само просторна природа. Срещнахме веднъж някакви горски с мръсен джип, те предложиха да ни откарат донякъде при условие, че споделим малко време с тях – до реката, където ни почерпиха с каквото имат. Беше най-вкусното сирене и кафе и най-дружелюбните хора на света. Но още от преди обед загряваха с ракия и караха бързо и остро по горските пътища. Ще стигнем ли живи, се чудих аз, а те се смеят, че тук никой не кара, ако не е канче и половина…

След два часа ходене стигнахме и до х.Тръстеная, до нея имало три езера, но едното изтекло, след иманярски набези. Хижарят ни посрещна гол до кръста, с наниз на врата от зъби на животни – каза, че са на бившата му жена. Добре, предупредени сме…после ни представи и житейската си философия в кратка китайска версия на петте кръга, от които миналото е в този зачертания, там била бившата му жена. Ама май не беше там, защото твърде често я споменаваше с гняв. После ни показа как да ловим таранка в езерото – с прахче ванилия, в топка мокър хляб, която хвърли за примамка. За половин час напълни кофичката…По-вкусна риба не бях яла през живота си, въпреки че преди и след това не съм пробвала.

После натири едни хора по невъзможно стръмно място и им каза, че оттам е пътя…а имаше и не толкова стръмен, просто по-продължителен. На мен ми беше позволено да ползвам банята без плочки, която беше в строеж, но за другите нямаше. Май е време пак да отскоча дотам. Имало вече нови стопани. Аз се възмущавах от всичко – че карат пили, че са пуснала кравите без пастир по пътя и някоя кола може да ги блъсне (а Дидо ме апострофираше: „Коя кола?!), също и че с парите, които имахме стояхме гладни. Понеже нямаше заведения, нито магазин. Най-близкото беше на 14 км. от нас и отваряше за два часа от 5 до 7, когато пристигаха хората, пътували в пътническия влак до гара Елисейна. Отидохме веднъж дотам и буквално го обрахме – купувахме като гладни. Не че имаше кой знае какво в магазинчето, де. Наистина се върнах различна от това пътуване и си спомням всичко – все едно вчера съм бях там. Толкова бях впечатлена и беше толкова различно от всичко познато за една варненка като мен.

Затова за мен нещо такова е по-скоро Камино, не чуждото.

Аз видях как хората, с които живеем по едно и също уж време, всъщност са почти два века назад. И ми стана срамно. Заради политиците ни. Това, че аз не го знаех не беше толкова фатално, колкото тяхното незнаене, защото заплатите, които получават и бензина, който усвояват би трябвало да са затова – че носят по-голяма отговорност и са близо до избирателите си, знаят техните проблеми. Сигурна съм, че нещата не са се променили кой знае колко. Спомням си, че там, на високото в дефилето е стоял героят от разказа „Дядо Йоцо гледа“, а по пътя заснех с фотоапарат автобусната спирка, облепена с некролози, която се казваше: „Последна грижа “ и беше изписано със шрифт от старите български филми. Беше като ирония. Но не беше смешно. А по пътя имаше много диворасли жълти джанки, които донякъде компенсираха липсата на магазин и плодове. Колко мъка има на тоя свят…



Share this Post

About Dea

Живея на морето и мисля като Хемингуей. Карам колело, вместо кола и обичам природата - да й се наслаждавам. Перфектна е без нашата намеса! А където се налага, нека бъде за подобрението й - така смятам. Обичам да пътувам, защото тогава се "разширявам". Сетивата ми се обострят, а срещите ми с хора и ситуации никак не са случайни... Обичам и да чета, и да преживявам. Понякога пътувам и така! Чрез другите и техните истории. Защото всички сме свързани по един или друг начин, а чуждите емоции нерядко са и наши. Да се наслаждаваме заедно на пътуването си през живота - пъстър е!

Leave a Comment