Миналото – заличено!
Вчерашната ми софийска разходка навя есенни размисли за това как миналото бива заличено – кротко и категорично. И примерът днес случайно съвпада с Деня за предизборни размисли. Даде ми го природата, аз само наблюдавах…От наблюдението може да се научи много, нали знаете?!
Още преди обед бях на площада около храма „Александър Невски“. Беше почти пусто – бяхме само аз и група азиатски туристи, които снимаха като за състезание, въртейки се около оста си – Катедралата, църквата „Света София“, паметника с лъва, сградата на Синода, всичко буквално. Иначе беше спокойно. Паветата бяха свободни. 
Оттук както обикновено правя, продължих към Руската църква, която в този момент изглеждаше като мистично видение от приказките. За първи път виждах вратата й затворена и скоро разбрах причината.
Посещавала съм я безброй пъти и всеки път има по нещо ново и нещо познато. Винаги има хора, които идват смирени и очакващи чудото, молят се, надяват се, пишат послания към светеца. И сега беше така, блондинка с пригладена прическа писа дълго, после дори се просълзи. В предверието към криптата вече има и музейни витрини със снимки и вещи, които разказват за реалния живот на отец Серафим. Новото този път обаче беше литургията, която заварих. Наистина беше мистично преживяване с въздигаща енергия, която усетих. Следващата ми спирка винаги е бившия царски дворец до жълтите павета, който днес е приютил в себе си две културни институции. Но не те са интересните в случая… Влизала съм там, колкото да открия онзи дух, който е бил властващ някога. Празните стаи с прекрасни камини много малко загатват за него. Но днес останах отвън, защото там открих нови детайли, които досега ми бяха убягвали. Старият вход беше като от любимата ми книжка за „Тайната градина“, когато бях дете.
А някога оттук са влизали знатни хора, било е параден вход. Защото паркът към него вече липсва. Каретите навярно са спирали тук.
Виждате ли какво прави природата за толкова малък отрязък от време? Поглъща всичко. Бавно и методично го заличава. Дотолкова, че динамиката на градския трафик само на метри от него доминира. Кованато желязо дори е огънато от стволовете на дърветата, които се оказват по-жилави отколкото изглеждат. А как са вплетени само стеблата им! Като ДНК нишки. Гледах ги толкова дълго, колкото е нужно. Ако и вие го направите, то вероятно пред вас ще оживеят картини от миналото като театър от светлини и сенки! Дърветата помнят всичко. И разказват, на който иска да види и да чуе. Имало е борби, имало е и пожертвани. В мрака от света на сенките тъмнеят бесилки. Но животът винаги намира начин да продължи, дори и с нови участници в действието му. Можеш да оцелееш, с цената на компромиси. Старото така оцелява, новото си пробива път през тотално разрушение и заличаване. Кое е по-добро ли? Ами никога не се знае с точност, но това са пътищата ни след изборите, които правим. И затова природата прибави още един пример, този път без политически отенък – защото наблюдателят и създателят са безпристрастни и явно Вселенските закони са еднакви за всичко живо, защото вижте и това:
Забелязахте ли нещо?
Почти не се вижда, нали? Табела „Вековно дърво“. Явно природата няма нужда от етикети, които да й поставят, хората, които виждат силата и мощта в големия ствол, ще го забележат! А какво прави тя /природата/ със суетата ни? Ами ето какво – поглъща я. Заличава я. И после вече това пак няма значение. Цикли и ритми – природни. Защото каквито и да сме, сме подвластни на нея. Каквато и роля да имаме днес, утре тя няма значение. Имала е за вчерашния ден, когато е трябвало да развием определени качества. А те се постигат чрез ролите, които избираме. Някои се вкопчват дотолкова в тях, че се отъждествяват с моментната си професия или пост. Но и това ни е дадено за определен срок/мандат, след който се отнема. Ако си вкопчен, трудно ще продължиш напред. Ако цениш миговете, ще им се радваш като на светли спомени. Защото действително всичко е временно. И най-вече ние в сегашните си роли.