Регресия
На някои тази дума им звучи като присъда. Признавам, доскоро и за мен беше плашещо. И не се решавах да пристъпя към този метод и по още една причина, свързана с доверието и съмнението към водещия /имам негативен опит с хипноза- където нищо не се получи и рейки/. И въобще – нужно ли е? Защото какво от това като разбереш какъв или кой си бил някога. Това каква важност има към днешна дата и с какво ни помага сега? Ами, може…оказа се! И така, аз го направих! Резултатът изненада и мен. А той е толкова голям, колкото сте отворени самите вие към процеса. Ако искате да научите – ще научите. Ако се съмнявате – по-вероятно е нищо да не се случи. Петър Петров подготвя хората за това какво ги очаква на това тяхно пътешествие близо 40 мин. и след това ги оставя да видят сами нещо отпреди, като имат избор: да се доверят на процеса и оставят онова, което е най-важното за тях в този момент да излезе като картини или да зададат конкретен въпрос. Лично аз се оставих на хазарта, но мисля, че и да бях задала въпрос, пак това щеше да ми излезе!
И така…
Видях се като малко момче – между 5 и 10 г., което се криеше под една маса в стара възрожденска къща и подслушваше. Питах се къде съм и кога се случва това…България от миналото, къщата явно е хан, а аз трябваше да чуя заговора и да докладвам за него – това е моята задача. Страхувах се да не ме открият…Виждах силуетите на 20-тина мъже, които говорят шумно и пият вино. Че е през Възраждането – ясно, в Копривщица ли съм – не, но нещо подобно като като архитектура и регион – този на Стара планина. По време на турското робство. „Велчовата завера“ ми изплува като фраза, година – 1385-6. Точни години на детето – 7. Умирах от страх…
Втората ситуация, която последва беше след 5 г. в стая която е Килийно или Взаимно училище и аз се обучавам – пиша нещо на дървените скамейки. Гласът, който води това пътешествие през времето ни насочва към това да видим къде и с кого живеем, как, какво вечеряме. Този въпрос е възлов /стана ясно после/, защото каквото и да правим през деня като активности, вечерите са по-уединени и забавени и дават по-пълна картина за живота. Забелязах, че все се движа сам – къщата ни беше самотна на хълма, до нея имаше гора, а аз обичах да си играя край поточето и да наблюдавам водата…Спях направо на пода, май имаше дюшек. Ядях плодове и каквото има в гората или каквото ми дадат другите, но не виждах семейство. „Горко бедно“ – чувах понякога но това не ми въздействаше по никакъв начин, понеже не знаех друго. И спокойствието и свободата, които имах ми бяха напълно достатъчни. Бягах по баирите надолу, пресичах всякакви терени и стигах докъдето трябва, за да пренеса информацията. Репортер без граници, един вид! А и сега съм подвластна на Меркурий – планетата на комуникациите, но със средствата на съвременността. Не знам кой ме караше да върша това тогава. Със сигурност не беше моя идея, но не го видях – явно не е важна тази фигура в случая. Избрали са ме за тази тежка задача, защото дете не бие на очи. И аз бях станал спец да съм невидим, за да оцелея.
При следващата картина имахме избор какво да видим – десетина години напред или назад в това време, за да изясним нещо. Аз избрах да е назад, за да видя къде е семейството ми. Видях го избито и изклано от кърджалии или турци. Мен не са ме видели, бил съм 2 годишен и съм се заиграл по-нагоре от къщата. Когато се върнах, те бяха още там, но моите роднини не бяха живи! Как се казвам, в този живот – Манол, чувам отговор. Кой Манол /фамилия?/ – Майстор Манол.
Следващата ситуация от миналото е възлова и последна – градим мост, имам помощници. Не знам колко са – няколко. Голям е мостът, но не го разпознах. Не беше довършен. Пече слънце, въздухът е нажежен, към мен идва много нежно момиче с бяла забрадка и кипра българска носия – всекидневна и ми носи обяд. Гледа ме с чисти очи, в които виждам цялата Вселена. Не знам приятелка ли ми е или жена – много е млада и красива, но знам, че имаме силна емоционална връзка и тя за мен е единственият светъл лъч в живота ми. Сърцето ми се сви, защото знаех какво следва…вграждане на сянката й! Не е често. Гледах буйната вода под мен и исках да умра… Това беше. Повече не видях. Не знам какво стана, знам само какво си мислех. И запитах защо ми показаха това, какъв е смисъла отново да го преживявам? Отговорът беше: „За да излезеш от състоянието на жертва! Не винаги външните обстоятелства са окончателни. Можем да ги променяме.“
Естествено, щом се върнах вкъщи проверих всички факти, макар да знаех някои неща за майстор Манол и неуспешният по Великден опит за Освобождение от робството. Открих едно разминаване в цифрите, което било нормално понякога в Акаша, ми каза после Петър /1835 г. се е случила Велчовата завера в Търново/ . Намерих снимка на Майстор Манол – той има издигнат паметник в центъра на Разград и там е с криле. Това има своето обяснение, описано и в поемата на Асен Разцветников, посветена на майстора и свързана със Селиме джамия в Одрин. Спомням си, че като бях там изпитах респект към архитектурата и изпълнението на този паметник на изкуството. Само това.
Тук историята пак е трагична и е свързана с характера и принципите на майстора. Когато завършил това грандиозно строителство, поръчителят му го извикал и попитал дали може да направи нещо толкова хубаво отново, че дори и по-хубаво. Днес, понеже съм запозната и от други подобни случки, пак свързани с тази вяра вече знам, че това е подвеждащ въпрос, на който не бива да се отговаря. Само че тогава младият и доволен от работата си Манол весело отвърнал: „Даа!“, за да изтъкне, че талантът му има още накъде да се разгръща. Но срещнал потъмнелия поглед насреща си и думите-присъда:“Аз малко ли пари ти дадох…И защо прозорците не са 1000, а 999?“ Младият човек, вече осъзнал грешката си казал: „Майка ми се присъни и тя ми заръча да направя 1000 и повече прозорци, но на православен храм, затова.“ „Добре правиш, ага, че слушаш майка си, но…“ Нататък се сещате накъде отива историята. Но майсторът, макар да бил завършил всичко, поискал 4 дни отсрочка за да оправи нещо по минаретата. Заптиета с пушки го пазели отдолу, за да не избяга, а той вечер ковял подареният му сребърен пръстен от либето на крила…с които, казват полетял от едно от минаретата и не го видели повече. Най-вероятно просто се е хвърлил от там и така историята е приключила, няма значение. Народът има нужда да митологизира постъпките на онези, които харесва и така да съхрани спомена за тях! А за Велчовата завера пише, че е имало предател и най-вероятно това е бил ханджията…защото има някаква роднинска разпра, която звучи логично той да е бил. Но може и да не е…Мен никой не ме видя тогава. Но да се върнем към днешния ден!
Въпросът е в това, какво чувство остава в нас/в мен…И то е отново на загуба. След други загуби и предателство. Тогава, на моста имах чувството, че съм голям предател. Сега чета, че другите дюлгери предупредили жените си да не идват рано, но майстор Манол – не. Защото всички са дали дума! И той я е спазил. Иска ми се отново да се върне онова време, в което сделка се е правила с едно ръкостискане. Без договор. Само дадената дума! Това е мъжка постъпка за мен, но всеки плаща за принципите си.
Дали след като прочетохте това ще се осмелите да се гмурнете във вашето пътешествие, където може и да не харесате онова, което ще видите – решавате сами. Ако сте готови, ще се осмелите. И вероятно ще спечелите, въпреки че изглежда точно толкова страшно, като да скочиш оттук:
Ако статиите Ви харесват, може да ме подкрепите емоционално или финансово. Получих съвет да правя изразявам нещата, които знам или съм осъзнала наскоро и така да помагам на други.
За Дарение сметка в EXPRESBANK – Даниела Георгиева
IBAN BG 44TTBB94001527044889
BIC TTBBBG22