вр. Триглав /Словения/
Това беше стара идея. Но отлежа 10 години, докато се подготвя за предизвикателството. Че не е лъжица за всяка уста, особено за неподготвените като мен тогава. Нямах опит във високата планина, но някаква мистика ме дърпаше натам. Имах един сън, в който аз гледах нещо пред мен – като през рамка на прозорец и то беше в бяло и много недостъпно! Изобщо нямах представа къде е то, нито какво е и попитах. Повториха ми го няколко пъти, за да го помня и след като се събудя – Триглав. Нищо не ми говореше това име, но веднага проверих какво казва Гугъл по въпроса. Две неща: връх в Словения – 2863 м. /Юлийските Алпи/ и масив от четири двухилядника в България /Стара планина/. И двата маршрута трудни…Особено алпийския, от северната страна. С помощта на приятели и по случайност следащото уж пролетно изкачване на Балкана беше точно там – и се записах за Триглав с варненското туристическо дружество. Висок старт…който се помни. А към Словенския тръгнах миналото лято и то доста смело по Виа ферата. Което означава метални въжета и скоби.
Тръгнахме от Аляжев дом право нагоре. Иначе има и по-лесен път, но с около час по-дълъг и като цяло скучен, т.к. е еднообразен.
Сенчестите зелени поляни и гори и тяхната прохлада скоро оредяват, а стръмните стъпки зачестяват, докато слънцето все по-силно напича… И това е само началото по трудния път към върха, където предизвикателствата вътре в теб и около теб са различни.
Когато предприемате това пътешествие е добре да знаете, че вода по пътя няма. Трябва да си носите толкова, колкото мислите че ще изпиете, плюс още. Защото най-трудно се преживява точно безводието – не искаш нищо друго пред финала – нито храна нито черен шоколад или мед за енергия, нищо за ядене, а само вода! Това е трудно да ви го опиша, но не бих искала да го преживявам отново. Като цяло сега мога да кажа, че се радвам, че осъществих тази специална за мен идея, защото това означава, че преодолях някои от вътрешните си страхове и видях, че мога. Но няма да повторя. Защото не съм мазохист.
Интересни гледки се редуваха в космична тишина. Тишина, в която още повече се чувстваш сам. Толкова сам, колкото си бил, когато си се родил и вероятно когато слагаш финалната точка на всичко в настоящия сценарий. И в тази самотна тишина генерираш такава вътрешна сила, каквато може би в никой друг момент. За да се справиш. Защото е лесно да приключиш – с едно невнимание, при едно подхлъзване. Става бързо. Или поне така предполагам. Аз явно имам още работа, защото ми падна камък на главата в десетте минути, в които бях с каска. Редувахме се с един човек от групата да я носим, защото тя спарва и е доста неприятно да си с нея в пек. Той ми я даде точно преди поредната „ферата“ и ме попита как предпочитам – аз да съм пред него или той да мине пръв. Погледнах назад и надолу в стръмнината и си казах, че ако се подхлъзна няма да има какво да ме спре, затова избрах за съм първа. В този момент отгоре слизащ турист се подхлъзна и падна средно голям камък, който улучи каската ми…Ако той беше пръв, щеше да бъде ранен със сигурност. Така че, да знаете – каските наистина вършат работа, колкото и да ви стягат, потят или създават други неудобства! Случва се. И не само от хора. Това също е честа гледка по пътя, която „пуска“ камъни.
Имаше предупреждения по форумите – да се носят задължително каски и седалки, защото планината се троши. Само скала е и е изложена директно от толкова време на жесток пек и свиреп студ. Те я напукват – първо малко, после пукнатините стават плашещи и създават капани, които едва ли бихте искали да опознавате отвътре. Освен ако нямате твърде много вътрешни рани, които да се нуждаят от още външни трудности, за да си доказвате дълго, че сте живи и изпитвате чувства. Сложен е вътрешния човешки свят…Но се радвам, че по пътя към върха се разминахме със словенци от три и дори 4 поколения мъже, тръгнали заедно, за да излязат по-сплотени от това преживяване. Със сигурност за всички ще има незабравими моменти, към които да се връщат после на семейни сбирки!
Сто метра под върха Триглав е хижата и вечерта тя като акордеон се разпъваше, за да събере всички интернационални групи /около стотина души общо/, които според възрастта и културните си особености отбелязваха своя малък подвиг всеки по свой начин – кой с китарни изпълнения, кой с акордеон или песни и танци. На сутринта ни направи впечатление, че камбаната от параклиса до хижата много настойчиво биеше – вече тревожно се заоглеждахме и какво да видим: сватба под облаците!
Обяснимо най-официални бяха свещениците с техните бели раса, а гостите…пред вид как са дошли, естествено бяха в спортни екипи. Тук е мястото да ви кажа, че боклука и провизиите се транспортират с хеликоптер. Предвид релефа, няма как животинска тяга да поеме товар като в нашите планини, където магарета или коне носят товари. Тук само кози щъкат и явно още не са ги обучили и убедили, че трябва да вършат нещо подобно. Но се зачудих свещениците дали са се мъчили по стръмното или са дошли и те с хеликоптера. Заради вятъра и въобще всички климатични особености – има две точки за кацане. И да – не се пере тук! Чаршафите са за еднократна употреба и лично на мен синтетиката в тях не ми донесе комфорт, ама като съм искала комфорт, тук ли пък съм дошла да го търся…хайде да не издребняваме!
Слизането направихме по другия маршрут, който уж трябваше да е по-лек, но стръмния наклон и натрошените малки камъчета така измъчват краката, че ако нямате щеки, доста зор ще видите и вероятно ще финиширате безкрайно дълго ито с пришки! Натоварването е в прасците, капачките на колената и ходилата – неприятна работа. Но пък макар и късно пристигнали в цивилизацията, веднага щом се освежихме се отправихме на късна вечеря и среднощна разходка, което се оказа трудна работа! Предвид факта, че хората си спазват работното време, синдикатите следят те да го спазват и на никой не му дреме, че ние сме бъхтили гладни и жадни по твърдите им баири. Дадоха ни само това и дори отказаха да ни сервират вода.
Е, какво пък, да не изкачваме всеки ден Триглав, наздраве:
