Ще намерим ли колелото на Деа?
Така започна историята на моето колело. Първото ми колело – близки приятели ми го подариха. За рождения ден. Бяхме в едно ресторантче и един от тях ме попита как ще се прибирам след това. Казах, че не знам – или пеша или с такси. Той отговори: „Я да излезем на улицата да видим дали пък нещо не те чака там? Зарязахме масата дружно и от багажника на един микробус излезе то! Наистина бях щастлива, че детската ми мечта, макар и с години закъснения се осъществява! До вчера. Когато излизайки от сградата на общината не го намерих там, където го бях оставила заключено. Отпред, на входа. Срещу една от камерите за наблюдение. В слънчевата част на деня, когато в сградата работят толкова много хора, част от тях и излизат да пушат отвреме-навреме близо до това място. Така че е леко нагло да посегнеш на чужда вещ, да не говорим за респекта към органите на реда, които са там! Не съм си и мислила, че няма да го намеря някой път…Странно чувство! Толкова неща преживях и преодолях с него! С толкова вътрешни страхове се преборих. Не знаех, че едно колело може да ти даде толкова много. Мислех, че служи само за генериране на приятни усещания, като това да усещаш слънцето как ти гали лицето и вятъра разбърква косата ти по толкова нежен начин, докато ти летиш и като на кинолента край теб се сменят гледки със слънчевите зайчета по морските вълни. И нос Галата, който ту се вижда, ту се крие в мъгли или облаци. Заливчетата с тонове спокойствие край морето и крясъците на чайки и гларуси в тяхната битка за оцеляване, гарнирани с острия мирис на йонизиран морски въздух. Неописуемо! Това усещане колата не може да ти го даде. Само с колело можеш да почувстваш свободата и благодарността, че си жив и заобиколен от това изобилие. Докато не се появи някой като онзи вчера /дребен и с качулка – видях но записите/, който си мисли, че всичко може да вземе, защото му се полага по право. Е, сбъркал си, нашия! Скоро ще го разбереш…Аз вярвам във възможностите на полицаите.